Донка Войвода- единствената жена в България, удостоена с четири ордена “За храброст”

Донка Войвода- единствената жена в България, удостоена с четири ордена “За храброст”. “Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали.”

С такива думи през 1937 г. Македонският женски съюз почита паметта на Донка Ушлинова – единствената жена в България, удостоена с четири ордена “За храброст”. Тя е и първата жена у нас с воинен чин.

Тя се ражда на 21 декември в годината на Съеднинението (1885), но все пак извън границите на съединена България. В родното ѝ село Смилево, намиращо се в Битолски окръг (някои източници сочат, че е родена в село Лера, отново в Битолския окръг), едва 14 години по-рано се ражда още една безценна за македонското движение фигура – Дамян Груев.

Донка Ушлинова още съвсем малка показва буйния си нрав и готовността си да се включи в борба за свободата на родния си край. Обстоятелствата принуждават младата жена с буйна кръв да хване гората още на 17 години. Поради преждевременната смърт на нейната майка, Донка Богданова е омъжена едва 15-годишна за Ставре Ушлинов от съседното село Лера и по силата на тогавашните норми приема името Донка Ставрева Ушлинова. Последвалите събития доказват, че бракът не е бил против волята ѝ. Съвсем скоро след сватбата става ясно, че буйният ѝ македонски нрав не би приел безропотното едно подобно вмешателство.

През 1902 година Ставре заминава на гурбет. Това дава възможност за едно друго нежелано вмешателство в личния живот на бъдещата комитка от страна на страховития османски бей Джелеп Реджо, от когото всички български моми в околията треперят. То завършва с неговото убийство. Донка заедно с нейната етърва и близка приятелка Сребра са тормозени най-нахално от него, а желанието да ги превърне в свои ханъми е придружено със заплахи и всяване на страх както у самите тях, така и у роднините им. Двете момичета, макар и все още в младежка възраст, измислят хитър и радикален план да се отърват от натрапника. Те изкопават предварително гроб в християнските гробища и примамват бея в къщата на Сребра, където с помощта на Сребриния съпруг Апостол го убиват.

Скоро след това, подозренията на османците падат върху тях и те са принудени да си уредят среща с войводата от ВМOРО Славейко Арсов. На нея след обстоен разпит двете жени са приети в неговата чета.

“Сребра с простодушния си пронизителен поглед, със завидно стройно развито телосложение, които издаваха рядка жизнерадост и вродена скромност на селска свенливост, криеше в себе си и своето кораво, но туптящо будно национално сърце. Винаги резервирана и скромна до наивност в отношенията си, тя не се смущаваше от никакви несгоди и лишения при новото си положение…”

“Донка е по-ниска на ръст и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше наболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей, който винаги е бил кошмар на морален и материален тормоз в селото им, а още повече за тях и семействата им. – “Сега вече мога да умра спокойно” – винаги прибавяше в края на разговора си Донка.”. Така ги описва Христо Настев.

През 1903 година обаче започва легендарното Илинденско-Преображенско въстание. От прикритие гората се превръща в бойно поле и далеч небезопасно място. Вече научени да стрелят, облечени в четнически мъжки дрехи и свикнали със суровия живот, двете момичета не дезертират, а се бият рамо до рамо със закоравелите македонски комити в множество сражения. Дори в условията на въстание Донка понася мъжки четническия живот с всичките му неизбежни неволи. Крахът в него принуждава участниците да напуснат Македония и изпраща Донка във Варна, където се преселват също Сребра и Апостол.

Именно във Варна след дълго прекъсване Донка се събира със своя съпруг. Там семейството живее бедно и дори не се установява в пренаселения от бежанци македонски квартал, където физически не остава място. В една малка къщичка край гората двамата осигуряват препитанието си като произвеждат дървени въглища и ги продават. Тази дейност със сигурност не отговаря на храбростта и жертвоготовността им, но 1912 година носи жадувана промяна.

Обявяването на Балканската война доказва, че участието на Ушлинова в Илинденско-Преображенското въстанието не е моментен момичешки порив, а осъзнат избор, затвърждавам през годините. Още с избухването ѝ Донка и мъжът ѝ се записват като доброволци. Смята се, че тя е единствената българка, участвала в три войни.

Като доброволец в Македоно-одринското опълчение по време на Балканските войни Донка попада в VIII костурска дружина, участвала в едни от най-важните сражения – знаменитата битка при Шаркьой и пленяването корпуса на Явер паша. Нейният безкраен кураж ѝ спечелва авторитет дори в една ясно откроена мъжка територия, каквато е войната. Той ѝ позволява да изнася мотивиращи речи пред мъжете, някои от които са успели да се съхранят и до наши дни:

„Храбри български войници! Мили мои бойни другари!

За кого сте оставили жени и деца? За какво сте тръгнали да мрете? За Македония! Да, за Македония, която има хубостите на рая, но която звероподобните врагове на нашето племе са обърнали на ад. За Македония! Дето сребристи потоци я кръстосват и правят пленително хубава. За Македония, дето се говори, пее и плачи на чист бащин български език .“

„Храбри български войници!

Вас Бог е предопределил да счупите оковите, да скъсате веригите от врата и ръцете на вашата родна сестра Македония. И ще ги скъсате, защото вие обичате България, обичате Македония с всичкия порив на вашата родолюбива душа.“

Заслугите на комитката по време на двете Балкански войни я издигат до военен чин ефрейтор и ѝ носят два кръста „За храброст“ IV-та и III-та степен. В Първата световна война Донка и нейният съпруг виждат поредната възможност да помогнат на изстрадалата си родина и отново без колебание се записват като доброволци. Разпределена е в 60-ти пехотен полк и участието си в сраженията при Дойран и Круша планина.

През 1917 година при обиколка на полковете главнокомандващият на българската войска ген. Никола Жеков силно се впечатлява, виждайки младата жена. За безкрайната ѝ храброст Ушлинова получава лично кръст „За храброст“ I-ва степен. Генералът издава заповед за повишение на ефрейтор Ушлинова в ранг младши подофицер, но изтеглянето на войските ни от бойните полета осуетява изкачването и с още едно стъпало във военната йерархия.

След войната тя отново се връща във Варна. Българското правителство отпуска еднократна помощ в размер на 10 000 лева, с които семейството си построява къща. През 1924 година, когато Донка вече е на 41 години, след безброй извършени геройства, свързани с лишения и компромиси в нейния личен живот, тя най-накрая става майка на единственото си дете. Само 13 години по-късно безстрашната комитка умира на 27 юни 1937 година. Ранната смърт на Донка и късното раждане на детето ѝ за съжаление го орисват да преживее същото, което и самата тя – то остава без майка едва на 13-годишна възраст.

Смъртта застига Донка Ушлинова във Варна, далеч от родната Македония, за която тя дава всичко, на което е способна, но така и не успява да завърне и свободно да се нарече българка. Нещо, което Донка Ушлинова и хилядите българи, жертвали живота си за свободата ѝ заслужават, но постигат само за кратко по време на Втората световна война.

Ушлинова умира на 27 юни, на 51 години.

БСП върна неизпълнен третия мандат

 

Донка Войвода- единствената жена в България, удостоена с четири ордена “За храброст”